Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.10.2014 09:54 - Защо теорията за вкаменелостите/слоевете е измама (4)
Автор: django Категория: Други   
Прочетен: 2283 Коментари: 0 Гласове:
0



 Еволюционистите обясняват, че правилната дума за това е “несъответствия”: не е правилно учените да използват израза “липсващи слоеве” – защото ако са липсващи, къде са отишли? Дали милиарди години живот на земята внезапно са изчезнали?

“Потенциално по-важни за геологичното мислене са онези несъответствия, които показват, че големи части от геологичната история липсват, макар че слоевете от двете страни на несъответствието са съвършено успоредни и не показват никакво свидетелство за ерозия. Наистина ли милиони години са отминали без никакво видимо последствие? Един възможен, макар и спорен извод би бил, че нашите геологични часовници и стратиграфски схващания трябва да се променят.”—*William R. Corliss, Unknown Earth (1980), p. 219.

Как е възможно геологичната колона да е толкова непълна, когато еволюционната теория учи, че е била тихо и бавно полагана равномерно в продължение на милиони години? Истината е, че скалните слоеве показват ужасна световна катастрофа в миналото – Потопа – а не милиони години постепенни почвени отлагания от мъртви растения и носен от вятъра прах.

ГОЛЕМИЯТ КАНЬОН – Посетителите в Големия каньон виждат голяма пукнатина в земната повърхност дълбока 1.6 километра. На дъното на този каньон река Колорадо се носи в продължение на 320 километра. До края на своето посещение умът на посетителя е пълен с лекции, диаграми и филми от Парковата служба на САЩ относно имена като каибаб, тороуип, перм и камбрий, и с числа свързани с милиони години.

Но това, което не се казва на туристите, е, че Големият каньон – който има повече слоеве от повечето други места по земята – съдържа само ПЕТ от ДВАНАДЕСЕТТЕ основни системи слоеве (първа, пета, шеста и седма, с малки части от четвърта тук и там). Напълно липсват втора, трета, осма, девета, десета, единадесета и дванадесета!

По-долу са изброени дванадесетте основни системи слоеве – от долу до горе – както са дадени в диаграмите на така наречената “геологична колона” в учебниците. Слоевете намерени в Големия каньон са дадени с по-голям шрифт. Девон, който се намира само отчасти тук и там в Големия каньон, е с по-малък шрифт в курсив.

12 – КВАТЕРНЕР
11 – ТЕРЦИЕР
10 – КРЕДА
9 – ЮРА
8 – ТРИАС
7 – ПЕРМ
6 – ПЕНСИЛВАНСКИ
5 – МИСИСИПСКИ
4 – ДЕВОН
3 – СИЛУР
2 – ОРДОВИК
1 – КАМБРИЙ

 

Големият каньон се е образувал бързо:

“Очевидният факт на големия брой несъответствия намерени в Каньона е силно свидетелство в полза на краткото време на отлагане. Ако тези различни слоеве са разделени от милиони години, как обясняват еволюционистите аномалията, че са били необходими ‘само няколко милиона години’ реката [Колорадо] да просече 2,500 метра седименти, които предполагаемо са се отлагали в продължение на 500 милиона години, когато самите тези слоеве не показват никакви белези на ерозия?

Очевидното и най-просто обяснение е, че тези седименти са били положени за твърде кратко време, за да е възможна ерозия, и след това са били просечени от голямо количество движеща се вода, много по-голямо от съвременната река Колорадо, и то не преди много време.”—A. W. Mehlert, Creation Research Society Quarterly, June 1987, p. 28.

Като цяло Големият каньон е изключително свидетелство за Потопа в Битие.

“Едно от най-зрелищните свидетелства за това какво може да постигне един световен Потоп продължил около година може да се види в Големия каньон в Аризона. Това гигантско образувание е дълбоко на някои места повече от 1,500 метра, широко е 7,600 метра, и се простира на повече от 160 километра от изток на запад.”—John C. Whitcomb, World that Perished (1988), pp. 74-75.

Река Колорадо лежи на дъното на Големия каньон, но тя е река от меандърен тип – който обикновено се намира на плосък терен. Реките от меандърен тип не правят дълбоки разломи! Правите, стръмни реки с бързо спускащи се води са тези, които еродират дълбоко почвата и оставят завлечени отделни скали отстрани.

Колорадо е извиваща се река в плоска местност. Не е възможно тя да е издълбала Големия Каньон, освен ако: (1) е имало течение на огромни количества вода; (2) седиментите съставляващи стените на каньона, през които е преминавала, са били меки; тоест били са отложени едва наскоро от наводнение и още не са се втвърдили в здрава скала, и (3) внезапно събитие е причинило този поток вода!

Именно такова са условията, които Потопът би причинил. Река Колорадо е отводнила огромна област в Юта и източна Невада. Езеро, което е покривало цялата област, и повдигане на дъното са принудили водата да се оттече внезапно. Виж глава 14, Последствията от Потопа, за повече информация относно събитията по време и точно след Потопа.

Веднага след Потопа, докато вулканичната дейност е била в своята кулминация и слоевете все още са били меки, земята в голяма площ се е надигнала, което е изпразнило езерото Бонвил. Тази течаща вода се е оттекла към югозапад, което е образувало Големия каньон. Всичко, което е останало от древното езеро, е Голямото солено езеро. Ако някога посетите местността, ще можете да видите предишната брегова линия на езерото високо по склоновете на околните планини.

Забележете, че река Колорадо не е нахвърляла скали покрай потока си. Това е защото Големият каньон все още не се е бил втвърдил на скала, когато тя го е просякла. Ако Колорадо беше просякла Големия каньон от твърда скала, бихме намерили огромни прекатурени скали вътре и извън коритото на реката. Но такива не се виждат. Обратно, по-късните ледници в други местности, след като скалите са се втвърдили, са преместили огромни скали; например, те могат да се видят в река Мърсед под Йосемити.

ПРОПУСКИ В СЛОЕВЕТЕ – Научаваме, че има не само пропуски при вкаменелостите, но и пропуски в слоевете! Заедно те означават края на еволюционната теория, приложена към седиментните слоеве и данните от вкаменелостите.

Земята предполагаемо е била покривана постепенно с всяка една от 12-те основни системи слоеве изброени по-горе, в продължение на милиони години. Ако това е вярно, защо мнозинството от тези 12 системи слоеве липсват на всяко място по света? Защо по-малко от половината присъстват в този класически пример за слоеве: Големия каньон?

Ако седиментните скални слоеве са се образували бавно в продължение на милиони години според униформистката теория, тогава всички слоеве трябва да се намират по целия свят. Имайте предвид, че еволюцията учи, че “всеки слой представлява натрупания седимент от период от милиони години в определена по-ранна епоха в земната история.” Ако тази теория беше вярна, тогава ВСИЧКИ слоеве трябва да се намират равномерно навсякъде по планетата.

Ето същото твърдение на научен жаргон:

“Много заобиколени от несъответствия единици са смятани за хроностратиграфски единици въпреки факта, че повърхностите на несъответствията неизбежно пресичат изохронни хоризонти и следователно не могат да бъдат истински хроностратиграфски граници.”—*C. Hong Chang, “Unconformity-Bounded Stratigraphic Units,” in Bulletin of the Geological Society of America, November 1975, p. 1544.

Ето какъв е смисълът на това твърдение на обикновен език: Много от наклонените, нагънатите и размесени слоеве с вкаменелости теоретично трябва да измерват дълги епохи от време, но в действителност има такова объркване, че е невъзможно такива слоеве да измерват каквото и да било!

СВИДЕТЕЛСТВОТО В СКАЛИТЕ – Ако скалните слоеве внезапно са били образувани от Потопа в Битие, тогава трябва да очакваме слоевете да бъдат точно каквито са сега.

Ето какво трябва да очакваме да открием:

(1) Отделни участъци от удавени и погребани животни тук и там. (2) Размесени и липсващи слоеве навсякъде където погледнем. (3) Често срещащи се геосинклинали (извити и нагънати слоеве). (4) Често срещащи се в слоевете мегабрекчи (огромни камъни). (5) Обърнат ред на слоевете. (6) Възседи, при които “по-млади” слоеве лежат погребани дълбоко под “по-стари” слоеве. (7) Вертикални дървесни дънери (полистратни дървета), обхващащи от долу до горе различни “епохи” от слоеве. (8) Най-бавните морски създания в най-долните слоеве, по-бавните земни животни по-високо. (9) По-редки находки на птици, тъй като те могат да летят до по-високите места. (10) Маймуните са трудни за намиране, а човекът почти невъзможен за намиране – тъй като и двамата знаят как да достигнат най-високите места и да останат там. След това техните тела ще плуват по водата и ще изгният без да бъдат покрити със седимент. (11) В самата основа на слоевете с вкаменелости ще могат да се намерят в изобилие сложни форми на живот (камбрийски “взрив”), като точно под тях няма нищо. (12) И сред всички слоеве с вкаменелости – само същите отделни, разграничени видове, които виждаме и сега на земята и в морето, плюс някои, които са изчезнали – без никакви преходни форми намирани където и да било в слоевете.

ГЕОСИНКЛИНАЛИ – На много места пластовете от седиментни скали са притиснати на големи гънки. Някои от тези нагънати скални слоеве са малки, но други са огромни и покриват области с размери от километри (нагънати планини). На някои места слоевете са извити надолу към земята или нагоре, пречупвайки се като остър ръб на висока планина (планини от разседни блокове).

На други места те съставят огромни образувания във формата на на “U”; на други те са обърнато “U.” Геолозите наричат обърнатите надолу, подобни на куполи гребени на гънките антиклинали, а обърнатите нагоре подобни на корита синклинали. На някои места скалите са извити под прав ъгъл от такова притискане!

“Причина за известно недоумение е, че здравите чупливи скали могат да се нагънат в остри гънки.”—*C. R. Longwell, *A. Kropf, and *R. F. Flint, Outlines of Physical Geology (1950), 2nd ed., p. 246.

Общото название за всичко това е геосинклинали. При антиклиналата, която е горната гънка, външните скални пластове са под напрежение, но като цяло не са начупени и на много места дори не са напукани. Очевидни са два факта: (1) Това притискане е било причинено от огромни сили! (2) Притискането е станало докато скалата е била доста мека.

(Онова, което всъщност е станало, е, че все още меките пластове положени от Потопа са били нагънати от конвулсивните движения на земята. След това, в своята нагъната форма, те са изсъхнали до състояние на твърда скала.)

“Скалите са били нагънати в ранните етапи, когато седиментите са били гъвкави и преди да е протекла метаморфозата. Това лесно обяснява всички факти, но би изисквало процесът да е станал за много кратко време, например няколко месеца; но разбира се, би било трудно да се избегне заключението, че причината е била голяма катастрофа.”—Ian Taylor, In the Minds of Men (1987), p. 105.

МЕГАБРЕКЧИ – Това са гигантски каменни късове, които са били довлечени от водите на огромен потоп. Около тях могат да се намерят скални слоеве, и в средата на тези слоеве са вградени тези камъни.

Скала с обем един кубичен метър може да тежи около три тона, а повечето мегабрекчи са по-големи от това. Но такива гигантски каменни късове очевидно са били довлечени от друго място.

В Перу са намерени блокове с тегло 5,000 тона в еоцен, далеч от своето първоначално място. Всеки блок е с размери 10-15 метра. В палеозойски кални седименти в Тексас са намерени каменни плочи с диаметър 30 метра. Наблизо не могат да се намерят никакви скали с подобен състав. Могат да се дадат и други примери.

Пластовете се надвесват застрашително над еволюционната теория. Но, както се казва на разговорен език, “Още нищо не сте видели!” Сега да видим възседите!

image

ВРЪХ МАТЕРХОРН — Еволюционистите ни казват, че тази планина се е придвижиле 45-90 километра над другите планини до своето сегашно местоположение.

ГЕОСИНКЛИНАЛИ - Ето описания на различните видове и части от нагънати планини.

16 – ВЪЗСЕДИ

Възседите са само част от проблема с физическите слоеве, но те са такъв голям проблем, че заслужават отделен раздел. Когато разгледаме последствията от това удивително препятствие пред еволюционната теория, започваме да се чудим как е възможно някой да твърди, че скалните слоеве могат да се използват за датиране и че някой слой е милиони години “по-млад” или “по-стар” от друг.

ВЪЗСЕДИ – (*#19/34 Mixed-Up Strata and Overthrusts*) Това е най-удивителното от свидетелствата опровергаващи една от най-основните теории на еволюцията, теорията за слоевете.

Уилиям Смит “Слоя” (1769-1839) от Англия е бил един от първите хора в света започнали да анализират седиментните скални слоеве. То е също един от първите, които приемат тази най-основна от теориите на еволюцията: “по-старите слоеве трябва да се намират под по-младите.” Той нарича теорията “доктрина за суперпозицията.”

Еволюцията учи, че някои растения и животни са дълги векове “по стари” от други, и са живели на земята милиони години преди “по-младите” да се появят чрез еволюция. Прилагането на тази теория към скалните слоеве е средството за датиране на слоевете, но тя изисква всеки слой да е на възраст милиони години повече от следващия слой над него.

“Основната хронология на историята на земята е била основана като са били разграничени отделните слоеве или пластове в геологичните образувания и връзките им с другите слоеве. Тя е основана върху допускането, че по-долните нива са били положени първо, и следователно са по-стари, докато по-горните (по-късни) нива са по-млади.”—*R. Milner, Encyclopedia of Evolution (1990), p. 421.

Ако теорията е вярна, тогава ПО-СТАРИТЕ слоеве трябва винаги да са ПОД ПО-МЛАДИТЕ слоеве. Ако теорията не е вярна, тогава слоевете често ще бъдат разбъркани – и именно това откриваме в реалността.

За да изследваме слоевете, отиваме в планините, защото именно намираме слоевете най-ясно открити. Но във всяка планинска област по всеки континент на планетата има многобройни примери на предполагаемо “по-стари” слоеве разположени НАД “по-млади” слоеве! (Подробен списък на такива области може да се намери в *Bulletin of Geological Society of America, February 1959, pp. 115-16.)

Това противоречие против еволюционната теория за скалните слоеве и вкаменелостите е толкова често срещано, че е наименувано по много начини: възсед, обратен разсед, възходящ разсед, нап, гънка-отсед и т.н. Тук ще ги наричаме с тяхното най-често срещано име, възседи.

Вместо да признаят истината, еволюционистите си измислят фантастично обяснение за възседите.

В даден момент в миналите епохи по-долните слоеве (които предполагаемо са “по-стари”) били се приплъзнали странично на много километри – и след това се издигнали нагоре и над (възседнали са) “по-младите” слоеве на върха!

“Единственото обяснение за погребаните [по-млади] слоеве е, че [по-старите] надлежащи кристални скали са били преместени по голяма субхоризонтална пресечна разломна линия.”—*F. A. Cook, *L. D. Brown, and *J. E. Olwer, “The Southern Appalachians and the Growth of the Continent,” in Scientific American, October 1980, p. 161.

Такова обяснение е невероятно!

Много от големите възседни области заемат стотици и дори хиляди квадратни километри! В отчаянието си поради проблеми, хората се опитват да преместят планини за да подкрепят една разпадаща се теория!

“Можем дори да демонстрираме, че слоевете са се обърнали напълно на обратно, ако можем да покажем, че вкаменелостите в това, което са най-горните пластове, трябва по правило да лежат под вкаменелостите в отлаганията под тях.”—*A. Geikie, Textbook of Geology (1963), p. 387.

“Още от самото им откриване, съществуването на големи възседи представлява механичен парадокс, който никога не е бил разрешен задоволително.”—*M. K. Hubbert and W. W. Riley, “Role of Fluid Pressure in Mechanics of Over-thrusting Faulting,” in Bulletin of Geological Society of America, February 1959, pp. 115-117.

Ако еволюционните геолози не могат да подкрепят верността на своята теория за възседите, те губят основополагащото доказателство за еволюцията: вкаменелостите като надеждно свидетелство за дълги епохи от време. Вкаменелостите съставляват доказателство за еволюцията само защото се предполага, че по-новите слоеве лежат над по-старите слоеве.

“Чрез своите сведения за еволюцията на живота на тази планета вкаменелостите ни дават удивително ефективен ключ към относителното разположение на слоевете в райони разделени едни от други на големи разстояния, на различни континенти.”—*H. D. Hedberg, in Bioscience, September 1979.

image

ПЛАНИНАТА ХАРТ — Ето скица на част от това масивно образувание с размери 48 до 96 километра, което, както обясняват еволюционистите, е пропътувало стотици километри . . . и се е покатерило върху "по-млади" слоеве.

ПЛАНИНАТА ХАРТ – Ето един от многото примери за възсед: Възседът на планината Харт в Уайоминг е местност във формата на триъгълник с ширина 48 километра и дължина 96 километра. Единият връх се допира до североизточния ъгъл на парка Йелоустоун. В този гигантски възсед има 50 различни блока от палеозойски слоеве (ордовик, девон и мисисипски). Те са разположени хоризонтално така, като че ли точно там им е мястото – но ОТГОРЕ ВЪРХУ еоценски пластове, които трябва да по-млади с 250 милиона години! Снимки на разседната линия разделяща палеозойските слоеве от еоцена показват, че те съвпадат съвършено нормално. Не може да се види никакво свидетелство за масивно трошене на скали под разседната линия (както би имало ако по-горните “по-млади” слоеве са се приплъзнали под по-долните “по-стари” слоеве).

Търсейки областта, от която този гигантски възсед трябва да се е приплъзнал хоризонтално, учените не могат да я намерят. Те не могат да намерят каквото и да е място, от което да се е допързалял горният пласт!

“Възседът на планината Харт отдавна е структурно озадачаващ, тъй като няма известни структурни корени или източници, от които би могъл да е дошъл. Нещо повече, няма известна разседна линия на повърхността или разседна зона вътре или отстрани, от която разседната плоча би могла да е дошла.”—*Op. cit., p. 592.

Един експерт, *Пиърс, казва, че решението било “гравитацията” (op. cit., p. 598). Но както с много други, този конкретен възсед е цяла планина! Планината Харт е висока планина, не е равнина или ниска долина. Тя е хоризонтално натрупване на стотици метри дебели скали, разположени високо над равнините на Уайоминг. Необходима е някаква специална гравитация за да издигне тези милиарди по милиарди килограми скала там горе – и да го направи така внимателно, че те да лежат там, съвършено съпоставени с другите слоеве. Този триъгълник от много дебела скала с размери 48 на 96 километра трябва да е пропътувал до там (“гравитирал до там,” както го описват някои експерти) по някакъв чудодеен начин от някъде другаде – и след това да се е изкачил на върха на всички други скали в равнините под него!

ВЪЗСЕДЪТ ЛУИС – Възседът Луис в Монтана, открит през 1901, е масивен по размери. Той е друг пример на проблема с възседите.

“Възседът Луис в Монтана има дължина приблизително 217 километра и хоризонтално преместване от около 24 километра. Неговата разседна линия е наклонена към югоизток под ъгъл 3 градуса.”—*William D. Thornbury, Principles of Geomorphology (1954), p. 268.

След като *Торнбъри пише горните редове, допълнителните проучвания разкриват, че възседът Луис е дълбок 5 километра, дълъг 217 километра и широк 56 до 64 километра! (Виж *C. P. Ross and *Richard Rezak, “The Rocks and Fossils of Glacier National Park,” in U.S. Geological Survey Professional Paper, 294-K, 1959, pp. 422, 424.)

Това е много скала! За да защитя своята теория за слоевете с вкаменелости, еволюционистите сериозно ни казват, че ЦЯЛАТА ТАЗИ СКАЛА се е преместила странично на много километри от друго място.

Този масивен възсед е наистина огромен по размери. Ето как можете да го прецените: На картата на Северна Америка (1) с молив поставете “Х” малко на север от планината Кроуснест върху магистрала 3 на границата между Британска Колумбия и Албърта в Канада. (2) Поставете второ “Х” малко под Кът Банк в Монтана. (3) Идете на запад от това второ “Х” до южната граница на Националния глетчеров парк, и го обхванете целия до югозападната му граница; поставете трето “Х.” (4) Сега тръгнете на север и включете целия Национален глетчеров парк до северозападната му граница; поставете четвърто “Х.” Сега съединете всички “Х.” Цялата тази територия на северозапад – с дебелина 5 километра – трябва да е пътувала от до там от друго място!

Не само че възседът Луис включва целия Национален глетчеров парк и планината Чийф, но какво си мислите има под него? Напълно непокътнати шисти, които представляват втвърдена глина. Шистите лесно се трошат когато бъдат разтърсени или поставени под страничен натиск. Тази огромна област от почти хоризонтална скала трябва да се е приплъзнала странично от голямо разстояние върху чупливи шисти, без въобще да остави някаква следа върху тях!

“Разседната равнина [гледана от позиция на долината Боу] е почти хоризонтална, и двете образувания гледани от долината изглежда пасват едно с друго съвсем нормално. Кредните шисти [втвърдена глина под възседа Луис] са нагънати остро към изток на много места, но с това изключение са пострадали много малко от приплъзването на варовика върху тях, и тяхното сравнително непокътнато състояние изглежда трудно съвместимо с изключителното разсядане [хоризонтално приплъзване] необходимо да ги доведе до сегашното положение.”—*J. L. Kuip, “Flood Geology,” in Journal of the American Scientific Affiliation, January 1950, pp. 1-15, цитирайки *Макконъл, канадски геолог.

Възседът Луис трябва да е избутал огромна маса натрошени скали (чакъл или брекчи) пред себе си и отстрани докато се е придвижвал настрани по земята. Но очевидно не го е направил; няма нищо такова. Това само по себе си е доказателство, че възседът Луис не се е придвижил странично!

Коментирайки факта, че има “отсъствие на натрошени скали или брекчи” избутани от разседа Луис когато предполагаемо се е приплъзнал странично на много мили, двама опитни геолози, *Рос и *Резак, изразяват своите съмнения:

“Ако такава плоча се е движела по повърхността на сушата, както сега се вярва, тя трябва да е набраздила и натрошила хълмовете и самата тя да е натрошена в по-голяма или по-малка степен в зависимост от местните условия. Не е намерено свидетелство за нито едно от тези.”—*C. P. Ross and *Richard Rezak, op. cit.,p. 424.

Един учен от Калифорнийския университет лично изследва линията на контакт, където разседът Луис лежи върху скалата отдолу, и прави следното изявление:

“При самата линия на контакт винаги присъстват много тънки слоеве шисти. . . . Много тънка лента меки шисти е прилепена към горния блок от алтинов варовик. Това ясно показва, че точно преди отлагането на алтиновия варовик . . . е бил отложен тънък воднист слой от глина с дебелина 1.5 до 3 милиметра. . . . Внимателното изследване на различните места не показва никакви сведения за триене, приплъзване или загладени страни, които трябва да се очакват според хипотезата за огромен възсед.

Друг удивителен факт е наличието на два десетсантиметрови слоя от алтински варовик вмъкнати вътре в кредните шисти. . . . Нещо повече, те са циментирани и към горния алтински варовик, и към шистите. Същото внимателно изследване на тези вмъкнати един в друг слоеве не показва ни най-малко свидетелство за абразивно действие, както трябва да се очаква, ако те са били вкарани насила между слоеве от шисти, както изисква теорията за възседа.”—Walter E. Lammerts, personal letter dated November 27, 1957 to H. M. Morris, quoted in J. C. Whitcomb and H. M. Morris, The Genesis Flood (1961), pp. 189-191.

За да бъдат приплъзнати тези планински скални маси хоризонтално, е трябвало да бъдат преодоляни фантастично огромни сили на триене. Никой досега не е успял да измисли как може да е станало. То е отвъд законите на физиката. Но несмущавани от това, някои еволюционисти твърдят, че е можело да стане, ако подлежащата повърхност е била мокра! Един учен (*Терзаги) прави някои изпитания и открива, че водата всъщност би увеличила триенето, а не намалила.

Възседът Луис се състои от шест скални пласта, които предполагаемо са се приплъзнали странично над “по-млади” слоеве. Тези вазседни пластове са дебели 5 километра!

“Това разбъркване на слоеве е било забелязано за първи път през 1901 от Уилис, който му дава наименованието възсед Луис. Нека сега да разгледаме горните скални слоеве, които образуват предполагаемата възседна плоча. Започвайки от дъното на възседните слоеве, алтинският варовик има средна дебелина 700 метра. Слоят апекъни над него е дебел 900 метра. Това продължава нагоре, докато скалната колона достигне минимална височина от пет мили. Тези надлежащи скали образуват онова, което се нарича ‘Поясите.’”—John W. Read, Fossils, Strata, and Evolution (1979), p. 30.

Възседът Луис е дълъг 217 километра, и максималната му дебелина е 5 километра!

Ето какво намираме в “поясните слоеве” на възседа Луис, както се наблюдава в Националния глетчеров парк. Следният списък е от върха до дъното на възседа Луис:

Аргилит Кинтла. Намира се на някои планински върхове.

Варовик Шепърд. Този варовик е дебел 183 метра.

 

Варовик Сайе. Този втори пласт варовик е дебел 1.6 километра, като средната му дебелина е 1,200 метра от горе до долу!

Аргилит Гринъл. Аргил е вид глина; аргилит е чупливи шисти. Този слой е дебел 900 метра.

Аргилит Апекъни. Този втори слой шисти е дебел над 900 метра.

Варовик Алтин. Варовикът е съставен предимно от калциев карбонат, който не е така здрав както много други скали. Този слой има средна дебелина 700 метра.

Дадохме ви подробно описание на възседа Луис за да демонстрираме невъзможността на теорията за възседите. Но на други места по света има много други възседи. Ако теорията за възседите е невярна, тогава цялата идея за “геологичната колона” е погрешна, и следователно скалните слоеве с техните вкаменелости НЕ са били положени в продължение на дълги епохи!

МАТЕРХОРН – Всеки е виждал снимки на върха с триъгълна форма Матерхорн. Той се намира в Пенинските Алпи, на границата между Вале, Швейцария и областта Пиемонт в Италия. Разположен на 65 километра източно от Монблан, Матерхорн е една от най-зрелищните планини в света. Той изглежда като гигантска пирамида със стръмни стени, и има надморска височина 4,476 метра.

Знаехте ли, че целият Матерхорн – отдолу до горе – е гигантски възсед! Еволюционните геолози ни казват, че цялата планина се е преместила там хоризонтално от много километри разстояние!

За да се поддържа нестабилната теория на еволюцията, трябва да се преместват огромни планини.

Матерхорн предполагаемо се преместил странично от разстояние 50-96 километра. Пътувайки по земята на тези дълги разстояния (вероятно спирайки един-два пъти за да си поеме дъх), той е пристигнал успешно без да остави никакво свидетелство за разрушителните последствия от триенето, които трябва да е оставил по пътя си. А Матерхорн е само една от множество швейцарски планини, които не отговарят на стандартния геологичен ред. Всички те е трябвало да бъдат пренасяни на своите места от десетки километри разстояние.

МИТЕН – Друга масивна планина в Швейцарските Алпи е връх Митен. Той е наистина маратонец. Митен е бягал чак от Африка до Швейцария! (Вероятно се е намокрил докато е пресичал Средиземно море.) На тази планина ще намерите еоценски слой (възраст 55 милиона години) лежащ под триас (225 милиона), юра (180 милиона) и креда (130 милиона). Според теорията еоцен трябва да се намира над креда, юра и триас – но вместо това той е под тях!

АПАЛАЧИТЕ – Както при много други планински вериги, геолозите винаги са вярвали, че Апалачите (които включват повечето планини в източната част на Америка) са издигнати планини – изтласкани отдолу нагоре. Но наскоро те направиха стряскащо откритие: Под целите Апалачи има някои предполагаемо “по-млади” слоеве. Експертите казват, че цялата верига на Апалачите се е придвижила странично под Атлантическия океан, покатерила се е на брега и е пътувала по суша до сегашното си положение. Ако погледнете физическа карта на Съединените Щати, че откриете, че Апалачите се простират от над Мейн до Бирмингам, Алабама.

“Апалачите,които се простират от Нюфаундлънд до Алабама, вероятно не са образувани от възходящ натиск, както се вярваше преди, а от дебел конгломерат от океански и континентални скали, които са били избутани хоризонтално на разстояние поне 250 километра над съществуващи седименти. . . .

Под бъркотия [на Апалачите] лежи по-млад, плосък, дебел 0.6 до 3 километра пласт от седименти, за който ‘никой не е смятал, че съществува.’ Непрекъснатият широк обхват на пласта . . . и неговата прилика със седиментите намерени по източния бряг показват, че планините ‘не са могли да бъдат повдигнати отдолу.’”—*Science News, 1979.

Вкаменелости, слоеве и еволюция от Джон Рийд (John G. Read, Fossils, Strata, and Evolution, 1979) е малка, но превъзходна брошура от 64 страници, изпълнена със снимки и диаграми, които се съсредоточават върху проблема с “разбърканите слоеве.”

Уолтър Ламъртс прекарва години в събиране на геологични статии занимаващи се с проблема за възседите. Той е публикувал осем списъка документиращи 198 образувания с неправилен ред само в Съединените Щати. (W. E. Lammerts, “Recorded Instances of Wrong-Order Formations of Presumed Overthrusts in the United States: Part 1-8,” Creation Research Society Quarterly, eight issues between September 1984 and June 1987.)

ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ВЪЗСЕДИТЕ – Здравият разум отхвърля еволюционната теория за възседите (странично придвижване на огромни скални маси на разстояния много километри), но през 1980 трима изследователи решават да я проверят научно. Те опровергават цялата теория за възседите като показват, че ужасяващите странични напрежения свързани със страничното преместване на тези огромни скални маси биха произвели толкова много пукнатини във възседната скала, че биха я натрошили напълно!

Би имало такива ненормално огромни напрежения, че процесът на странично движение на тези големи скални маси би бил невъзможен. Ето как те описват проблема на научен език:

“Ако допуснем, че скалите нямат издръжливост на опън . . . тогава когато налягането на течността в порите надвиши най-малкото компресивно напрежение, ще се образуват пукнатини по нормалата към тази посока на напрежение. Тези пукнатини ограничават налягането в порите. . . . Ние твърдим, че налягането в порите никога не може да стане достатъчно голямо за да позволи гравитационно приплъзване . . . скалите по-скоро ще се разтрошат поради вертикални хидрофрактури.”—*J. H. Willemin, P. L. Guth, and K. V. Hodges, “High Fluid Pressure, Isothermal Surfaces, and the Initiation of Nappe Movement,” in Geology, September 1980, p. 406.

“Изглежда механически неправдоподобно големи скални плочи да могат да се придвижват по почти плоски повърхности на значителни разстояния.”—*Philip B. King, “The Anatomy and Habitat of Low-Angle Thrust Faults,” in American Journal of Science, Vol. 258-A, 1960, p. 115.

17 – ЗАКЛЮЧЕНИЕ

ЗАЩО ГО ПРАВЯТ? – Като се имат предвид такива факти, защо еволюционистите са готови да отиват до такава крайност за да защитават своята любима теория за възрастта на слоевете?

Защото са отчаяни. Теорията за датирането на вкаменелостите и слоевете е основата за еволюцията!

“Вкаменелостите дават единственото историческо, документално свидетелство, че животът е еволюирал от по-прости към все по-сложни форми.”—*C. O. Dunbar, Historical Geology (1960), p. 47.

ПРИДЪРЖАНЕ КЪМ РАЗПАДАЩА СЕ ЗАБЛУДА – (*#22/4 The Geological Clock*) Отразявайки голяма еволюционна конференция в края на 80-те, списание Newsweek описва част от дискусията, в която хора спорят помежду си да намерят причина защо все още се придържат към безумието, което са наследили от Дарвин:

“Данните от вкаменелости сега са преобладаващо против класическия дарвинизъм, който повечето американци са научили са научили в училище. . . . Липсващото звено между човека и маймуните . . . е просто най-зрелищното от цялата йерархия от фантомни създания. Липсващите звена са правило сред вкаменелостите. . . . Колкото повече учените търсят преходните форми между видовете, толкова по-разочаровани остават.”—*Newsweek, November 3, 1980.

Дали еволюцията започва да изглежда безнадеждна? Тя не само е безнадеждна, тя е и безполезна. Когато през 1859 *Чарлс Дарвин издава своята книга Произход на видовете, никой не е знаел какви открития ще бъдат направени по-късно. Но в наши дни е натрупано огромно богатство от познания, и еволюцията вече е изобличена като безсмислена и безполезна.

УЧЕНИТЕ СЕ СЪБУЖДАТ – Мнозина учени започват да осъзнават фактите и започват да говорят по-смело – но само помежду си или в своите научни списания. Обществеността продължава да чува само обичайното твърдение, че “вкаменелостите потвърждават еволюцията.”

Ето какво казва един професор по зоология в Оксфордския университет:

“Във всеки случай никой истински еволюционист, бил той градуалист или пунктуационист, не използва данните от вкаменелости като свидетелство в полза на еволюцията против специалното сътворение.”—*Mark Ridley, “Who Doubts Evolution?” in New Scientist, June 25, 1981, p. 831.

*Колин Патърсън прекарва целия си живот първо в търсене на вкаменелости, и след това управлявайки отдела за вкаменелости (палеонтология) към Британския музей за естествена история, музея с една от най-големите колекции от вкаменелости в света. В края на краищата той признава пред себе си, че през целия си живот се е заблуждавал. По време на реч на конвенция на експерти по вкаменелостите през 1981 в Американския музей по естествена история в Ню Йорк той казва следното:

“Една от причините аз започнах да възприемам този антиеволюционен възглед, ли да го наречем нееволюционен възглед, е, че миналата година внезапно осъзнах, че в продължение на повече от двадесет години съм смятал, че по някакъв начин съм работил върху еволюцията. Една сутрин се събудих и нещо беше станало през нощта, и осъзнах, че съм работил върху това в продължение на двадесет години и не знаех нищичко за него. Доста стряскащо е да научиш, че някой може да се заблуждава толкова дълго време. Нещо не беше наред с мен или нещо не беше наред с еволюционната теория. Естествено, знаех, че всичко е наред с мен, затова през последните няколко години съм се опитвал да задавам прости въпроси на различни хора и групи хора.

Въпросът е: Можете ли да ми кажете поне едно нещо, което знаете относно еволюцията, поне едно нещо, едно нещо, което е вярно? Зададох този въпрос на геологичния екип в Музея Фийлд по естествена история [Чикаго], и единственият отговор, който получих, беше мълчание. Зададох го на членовете на семинара по еволюционна морфология в Чикагския университет, много престижна организация от еволюционист, и всичко, което получих, беше дълго мълчание; накрая един човек каза, ‘Знам едно нещо – че не трябва да се преподава в училище.’”—*Colin Patterson, address at American Museum of Natural History, November 5, 1981.

По-късно Филип Джонсън, професор в Бъркли, пише:

“През 1988 в Лондон обсъждах с Патърсън еволюцията в продължение на няколко часа. Той не оттегли нито едно от конкретните скептични твърдения, които е направил.”—Phillip E. Johnson, Darwin on Trial, 1991, p. 157.

НОВИТЕ ДРЕХИ НА ЦАРЯ – Имало едно време един писател, който написал приказка за горделив цар, заблуден от пътуващи шивачи. Те му казали, че могат да му осигурят най-изящната дреха, изключително деликатна и прозрачна. Той им възложил да започнат работа по ушиване на нов костюм. Когато го представили, той бил толкова прозрачен, че дори не можел да го види! Но тъй като царят никога не може да отстъпва на никой човек в разбирането си по всички въпроси, той не се осмелил да каже нищо.

Накрая великият ден дошъл и той тръгнал през града в своите нови дрехи. Всички стояли мълчаливо докато минавал горделиво и величествено на своя благороден жребец, облечен (в зависимост от версията на приказката) само в долни дрехи или напълно гол.

Никой не се осмелил да каже нищо, защото със сигурност царят трябва да може да вижда тези изящни дрехи по-добре от тях самите. Накрая едно дете заговорило и казало на майка си, “Но той е гол!” От това тълпата се събудила като от дълбок сън и думите на детето се разнесли от уста на уста всред взрив от смях.

Ние днес се покланяме ниско пред теориите на “науката” без да осъзнаваме, че една малка група държи строг контрол върху изследвания и заключения, докато мнозинството от учените стоят мълчаливо настрана, боейки се да говорят, за да не би да загубят работата си.

Шивачите бяха казали на царя, “Всеки, който не е подходящ за положението, на което е поставен, няма да може да види тази фина дреха.” На студентите по природни науки в училище днес се казва, че всеки, който не вярва в еволюцията, е негоден за учен.

Чакаме някой силен глас да извика: “Царят е гол; еволюцията е мит, а не наука.”

До голяма степен този силен глас трябва да дойде от обикновените хора; защото твърде много учени се боят да говорят.

“Ако настояваме да поддържаме и подкрепяме теорията за еволюцията, сме принудени да премахнем и отхвърлим схващанията за математическа вероятност. Ако сме убедени, че математиката е правилна, трябва да изхвърлим настоящето схващане за еволюцията. Двете учения не могат да бъдат съвместими едно с друго.

Като обективни учени, кое трябва да подкрепим?

 

Спомняте ли си приказката за Новите дрехи на царя? Нито един поданик не се осмели да посочи очевидния факт, че царят беше гол; вместо това те се надпреварваха един с друг да хвалят гласовите чудесната кройка на новия костюм. Дори описваха в подробности финия и изящен шев в долния ляв край на въображаемата дрехата. Всички се удоволстваха – за свое собствено удовлетворение – да описват достойнствата и красотата на дрехата.

Беше необходимо простият ум на едно наивно дете да възкликне: ‘Но това не е така – царят е гол!’

Това звучи ли ви познато? Историята винаги се повтаря.”—I. L. Cohen, Darwin Was Wrong – A Study in Probabilities (1984), pp. 217-218.

“Аз смятам, че е наистина любопитно положението, че палеонтолозите настояват, че техните данни съответства на бавна, последователна, постепенна еволюция, когато според мен в продължение на повече от сто години знаят, че не е така. Виждам прокламирането на целия свят, че вкаменелостите показват бавна, постепенна, непрекъсната промяна (за разлика от резки промени) за подобно на приказката ‘Новите дрехи на царя.’ Палеонтолозите знаят това от повече от сто години.”—*Norman Eldredge, “Did Darwin Get It Wrong?” November 1, 1981, p. 6 [главен палеонтолог в Американския музей по естествена история в Ню Йорк].

“Стига вече дарвинистки заблуди. Време е да извикаме: ‘Царят е гол!’”—*Kenneth Hsu, “Darwin’s Three Mistakes,” in Geology 14 (1986), p. 534.

СПЕЦИАЛНА БЕЛЕЖКА – Тази глава не обяснява напълно как фактите свързани със слоевете и вкаменелостите са свързани с Потопа. Тази информация ще бъде дадена в глава 13.



ЕВОЛЮЦИЯТА НЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИ ТОВА

Змиорките от северноамериканските и европейските реки пътуват до Атлантическия океан и поемат на юг към Саргасово море. Това е огромна водна площ в тропическата част на Атлантическия океан между Бермудите и Западна Индия, изпълнена с всякакви водорасли и микроскопични животни. Като пристигнат там, змиорките знаят точно какво да правят. Спускайки се на дълбочина 400 до 800 метра, те снасят хайвера си и напускат. Родителите умират скоро след това без никога да видят своето потомство. От мястото, където е снесен хайверът, младите постепенно биват носени на дълбочина 200 метра в източна посока към Гълфстрийма. Той ги носи на север. Като пристигнат до североизточните Съединени щати, половината от змиорките тръгват на запад и пътуват нагоре по американските реки и през Великите езера до местата, където преди са живели техните родители. Другите продължават да плават с Гълстрийма, докато пристигнат до европейския бряг. Както американските змиорки, когато стигнат до ръба на континенталния шелф, който може да е на няколкостотин морски мили от брега, телата им започват да се променят. Досега не им са били необходими сложни органи за плуване; защото са били носени от течението на Гълфстрийма. Но сега, точно в правилното време, телата им се променят – стесняват се, отслабват малко, и им порастват странични перки. Скоро изглеждат точно като своите родители, само малко по-дребни и по-прозрачни. Веднага след като завърши тази промяна, змиорките престават да ядат и се насочват направо към европейските реки. Някои отиват във Великобритания, други в Балтийско море, други към френските реки, а други през Гибралтарския проток в Средиземно море. Някои стигат чак до Черно море. Тези соленоводни риби след това плуват в сладководни реки почти незабелязани от повечето хищници, защото са почти прозрачни. След пътуване от няколко месеца те пристигат в домовете на родителите си и започват отново да се хранят. Тогава израстват до пълни размери и стават непрозрачни, с жълти гърбове и хълбоци. След няколко години (3 за мъжките, 8 или 9 за женските) техните очи нарастват по размери, тъй като вече ще имат нужда от по-остро зрение като се отправят отново в морето. Когато се наложи, те пълзят около водопади и през влажни ниски места. Следени от учените, достигайки океана, те плуват на дълбочина 60 метра на северозапад, докато достигнат континенталния шелф. След това бързо се гмуркат до около 400 метра. Прикрепени радиопредаватели показват, че шест месеца след началото на пътуването те достигат Саргасово море – на 5,600 километра от техните реки.





Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: django
Категория: Други
Прочетен: 223375
Постинги: 86
Коментари: 35
Гласове: 70
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031