Последното изпитание

       И в онова време ще се повдигне Михаил великият княз, стоящият откъм
синовете на твоите люде; и ще бъде време на скръб, каквато никога не е
бивала, откакто е народ станал до онова време; и в онова време ще се
отърват твоите люде, всеки, който се намери писан в книгата” (Даниил
12:1 - ЦП.).
      Когато третата ангелска вест приключи, благодатта не се застъпва повече
за виновните жители на земята. Божият народ е свършил делото си.
Получил е “късния дъжд”, “освежителните времена от лицето на Господа” и
е подготвен за часа на изпитанието, който е точно пред него. Ангели
забързано летят между земята и небето. Един ангел, завръщащ се от
земята, съобщава, че е приключил делото си; последната проба над света
е направена и верните на Божествените предписания са получили “печата
на Живия Бог”. Тогава Исус преустановява ходатайствената служба в
небесното светилище. Вдига ръце и казва с висок глас: “Свърши се!”.
Цялото множество ангели свалят короните си, когато обявява тържествено:
“Който е нечист, нека бъде и занапред нечист; и праведният нека върши и
занапред правда, и светият нека бъде и занапред свят” (Откр. 22:11).
Всеки случай е разгледан и решен за живот или за смърт. Христос е
извършил изкуплението на Своя народ и е заличил греховете му. Броят на
поданиците Му е попълнен; “царството и владичеството и величието на
царствата, които са под цялото небе”, скоро ще бъдат дадени на
наследниците на спасението и Исус ще царува като Цар на царете и Господ
на господарите.
      Когато Исус напуска светилището, тъмнина покрива жителите на земята.
През това ужасно време праведните трябва да живеят без застъпник пред
очите на един свят Бог. Силата, задържала досега влиянието на Сатана
над непокаяните, е отстранена и злият ги завладява окончателно. Божието
дълготърпение е свършило. Светът е отблъснал Неговата милост,
пренебрегнал е Неговата любов и е потъпкал закона Му. Неправедните са
преминали границите на своето благодатно време; Божият Дух, на Когото
постоянно са се съпротивлявали, най-после се е оттеглил от тях.
Незакриляни повече от Божествената благодат, те са без защита пред
лукавия враг. Тогава Сатана ще тласне жителите на земята в последна
голяма скръб. Когато Божиите ангели спрат да обуздават свирепите
ветрове на човешките страсти, всички елементи на борба ще бъдат пуснати
на свобода. Целият свят ще бъде въвлечен в гибел, много по-страшна от
сполетялата древния Ерусалим.
      Един-единствен ангел погуби всички египетски първородни и страната се
изпълни със скръб и ридания. Когато Давид съгреши срещу Бога, като
изброи народа, един ангел причини ужасното опустошение - наказание за
неговия грях. Същата разрушителна сила, която е възможно да бъде
приложена от светите ангели по Божията заповед, ще бъде приложена и от
злите ангели, когато Той допусне това. Сега силите са в готовност и
чакат само Божието позволение, за да започнат повсеместно опустошение.
Почитащите Божия закон са обвинени, че са предизвикали нещастията в
света, че са причина за ужасните конвулсии, разтърсващи природата, и за
борбите и кръвопролитията сред хората, изпълващи земята със страдания.
Силата, придружаваща последното предупреждение, е вбесила неправедните.
Пламналият им гняв е насочен срещу всички, приели вестта, и Сатана ще
възбуди духа на омраза и преследване с още по-голяма сила.
       Нито народ, нито свещеници узнаха, когато Божието присъствие се оттегли
от еврейската нация. Макар че се намираха под властта на Сатана и бяха
управлявани от най-ужасни и отвратителни страсти, все още се смятаха за
Божии избраници. Службите в храма продължаваха; жертвите се принасяха
върху осквернените олтари; Божественото благословение се призоваваше
ежедневно за народ, виновен за кръвта на скъпия Божи Син; кроеше се
погубването на Неговите служители и апостоли. Така и, когато в
светилището бъде произнесено неотменимото решение и участта на света
бъде определена завинаги, жителите на земята няма да знаят. Народ, от
когото Божият Дух се е оттеглил окончателно, ще продължава да спазва
религиозните форми; и сатанинската страст, с която князът на този свят
го вдъхновява да изпълнява неговите злобни и гибелни намерения, ще се
оприличава на ревностна дейност за Бога.
       Тъй като съботата е станала специален предмет на спор и борба в цялото
християнство и религиозните и светските власти са се обединили в
налагане на неделята, упоритото неподчинение на едно нищожно малцинство
ще стане повод за всеобщо проклятие и ненавист. Ще се подчертава, че
застаналите малцина срещу нареждането на църквата и на държавата не
трябва повече да бъдат толерирани; че е по-добре да пострадат те,
отколкото цели нации да бъдат тласнати към смут и беззаконие. Същият
аргумент бе представен преди хиляда и осемстотин години и срещу Христос
от управляващите по Негово време “началници народни”. “...за вас е по-
добре - бе казал хитрият Каяф - един човек да умре за людете, а не да
загине целият народ” (Йоан 11:50). Този довод ще изглежда решаващ и
накрая ще бъде издаден указ срещу всички, освещаващи съботата според
четвъртата заповед. Указът постановява най-строгото им наказание и дава
на народа свободата да ги убива след известно време. Както е постъпвал
католицизмът в Стария свят, така ще постъпва и отстъпилият
протестантизъм в Новия свят спрямо изпълняващите всичките Божии
заповеди.
      Тогава Божият народ ще бъде подложен на мъка и страдание, сцени,
описани от пророка като времето на Якововата скръб. “Защото така казва
Господ: чухме шум на треперене; страх има, а не мир... и лицата на
всичките пребледнели. Горко! Защото велик е оня ден. Подобен нему не е
бивал; именно той е време на утеснението на Якова*. Но ще бъде избавен
от него” (Еремия 30:5-7).
       Якововата нощ на агония, когато се бореше в молитва да бъде избавен от
ръката на Исав (Битие 32:24-30), представлява преживяването на Божия
народ по времето на скръбта. За да спаси живота си, Яков избяга,
изплашен от смъртните заплахи на брат си, защото с измама поиска да си
осигури благословението, предназначено за Исав. След много години в
изгнание тръгна по Божия заповед обратно за родината с жените, децата и
стадата. При границите на страната се ужаси от новината, че Исав
приближава начело на орда войници, без съмнение, завладени от желание
за мъст. Невъоръжената и беззащитна група на Яков изглеждаше, че ще
стане безпомощна жертва на насилието и клането. А към безпокойството и
страха се прибавяше и угнетяващото съзнанието бреме за вина; защото
точно личният му грях бе довел до тази опасност. Единствената му
надежда беше в Божията благодат; единствената му защита - в молитвата.
И все пак не пренебрегна нищо, което можеше да направи, за да бъде
умилостивен за извършената неправда и да отклони връхлитащата го
опасност. Така и Христовите последователи в навечерието на скръбта
трябва да полагат усилия да бъдат приети от хората в истинската им
светлина, да се преборват с предразсъдъците и да отстраняват
опасността, застрашаваща свободата на съвестта.
      След като отпраща семейството си, та да не види мъката му, Яков остава
сам да моли Бога. Изповядва греха си и с благодарност признава Божията
милост. С дълбоко смирение се позовава на направения с отците му завет
и на обещанията, дадени му в нощното видение във Ветил и в страната на
неговото изгнание. Кризата в живота му е настъпила; всичко е поставено
на карта. В тъмнината и усамотението продължава да се моли и да се смирява пред Бога. Внезапноръка се поставя на рамото му. Мисли, че враг иска да погуби живота му и с всичката сила на отчаянието си се бори с нападателя. На зазоряване
чужденецът показва свръхчовешката си сила; само от докосването му якият
мъж изглежда като парализиран. Този безпомощен, плачещ молител увисва
на врата на тайнствения противник. Яков вече знае, че се е борил с
Ангела на завета. Макар уморен и омаломощен от силната болка, не се
отказва от намерението си. Дълго е понасял тревога, угризения,
страдания за греха си и сега иска да получи уверението, че е простен.
Божественият посетител като че си тръгва; но Яков се е вкопчил в него и
го моли за благословение. Ангелът настоява: “Пусни ме да си отида...”,
но патриархът възкликва: “Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме
благословиш”. Какво доверие, каква решителност, каква издръжливост! Ако
в искането бе проявено високомерие, Яков незабавно щеше да бъде
унищожен, но той го изказа със самочувствието на слаб и недостоен и
въпреки това уповаващ се на милостта на пазещия зевета Бог.
“Да! Бори се с ангел и преодоля!” (Осия 12:4). Чрез смирение, разкаяние
и себеотдаване този грешен, заблуден смъртен победи. С трепереща ръка
се хвана за Божиите обещания и сърцето на безкрайната Любов не можа да
отхвърли молбата на грешника. Като доказателство за неговия триумф и
като кураж за други да последват примера му, името му бе променено от
напомнящо греха му в изразяващо триумфа му. Победата в молитвата към
Бога бе уверение, че Яков ще победи и при хората. Той вече не се
страхуваше да посрещне гнева на своя брат; защото Господ му бе защита.
      Сатана бе обвинил Яков пред Божиите ангели, предявявайки правото си да
го погуби поради греха му; бе подбудил Исав да тръгне срещу него. И,
докато патриархът се бореше в дългата нощ, Сатана се стараеше да му
внуши чувство на вина, което да го обезкуражи и да прекъсне връзката му
с Бога. Яков бе доведен почти до отчаяние, но знаеше, че без помощ от
небето ще загине. Искрено се бе разкаял за големия си грях и молеше за
Божията милост. Не искаше да бъде отклонен от целта си, а държеше
здраво ангела и продължаваше да настоява в молбата си - сериозно, с
ридание, докато победи.
      Както Сатана повлия на Исав да тръгне срещу Яков, така и по времето на
скръбта ще подбуди неправедните да унищожат Божия народ. И както
обвиняваше Яков, така ще трупа обвинения и срещу Божия народ. Сатана
смята жителите на земята за свои поданици, но върховенството му среща
съпротивата на малката групичка, пазеща Божиите заповеди. Ако можеше да
заличи тези вярващи от земята, победата му би била пълна. Вижда
покровителството на свети ангели и разбира, че греховете им са
простени, без да знае, че в небесното светилище има вече решение за
тях. Лукавият познава съвсем точно греховете, които ги е изкушил да
извършат, и ги представя на Бога възможно най-преувеличено. Настоява за
справедливост - тези хора да бъдат лишени от Божието благоволение,
както бе лишен той, защото в същата степен го заслужават. Заявява, че
Господ няма да бъде справедлив, ако им прости греха, а унищожи него и
ангелите му. Претендира за тях като за своя плячка и изисква да му
бъдат предадени, за да ги унищожи.
      Когато Сатана обвинява Божия народ в грехове, Господ му позволява да
изпита до краен предел доверието им в Бога, вярата и издръжливостта им.
Погледнат ли на миналото, надеждите им потъват, защото в целия си живот
откриват съвсем малко добро. Те напълно съзнават своята слабост и
недостойнство. Сатана се стреми да ги ужаси с мисълта, че техните
случаи са безнадеждни, че петното на безчестието им не може да бъде
измито никога. Надява се да унищожи вярата им, за да отстъпят пред
изкушенията му и да се откажат от верността си към Бога.
Божият народ ще бъде заобиколен от врагове, които ще искат унищожението
му. И все пак агонията, дето ще изживее, няма да бъде страх от
преследване заради истината. Божиите деца ще се страхуват от
вероятността да не са се разкаяли за всеки грях и да не би поради някоя
своя грешка да не се осъществи по отношение на тях обещанието на
Спасителя: “...Аз ще опазя тебе от времето на изпитанието, което ще
дойде върху цялата вселена...” (Откр. 3:10).

* В религиозната литература е добил гражданственост изразът
“Яковова скръб”.